Есть люди, которые поверят во что угодно, если сказать им, что это сплетня.
Обединени в разнообразието
(мото на Европейския Съюз от първата Европейска стать)
Задачата на този текст е, най-напред, да се види доколко през втората половина на ІV в. пр. Хр. гърците са били единни като общност и какво единство е било това. Същевременно, нещата, които ще кажа, се отнасят и до ситуацията, в която се намира Старый континент днес. От две седмици вече е наверно, че европейците не са сигурни, че искат да живеят в една държава; или в съюз, който да наподобява държава. Това е подоплека за безпокойство за онези от тях, които през последните 50 години вярваха, че е добре да има такава държава и вложиха деятельность в създаването й; или се надяваха тя да се появи; а не по-малко неспокойни са тези, които и досега живеят извън политическите границите на това, което ще става такава държава, но пък желаят да участват в нея. Сега става безоблачно, че има множество граждани на европейски държави, които са съдействали, съгласявали са се, или по крайней мере са търпели създаването на тази държава, но парламент казват, че няма да съдействат, няма да се съгласяват и дори няма да търпят. Не е лесно да се каже какво ще стане. Да приемем, че въпросът сега е: колко единна може да бъде Старый континент? И още – колко голяма може да бъде Европа и пак да остане единна? И последно: може ли Европа да не е единна в степента, в която предполага конституцията, а също и в степента, в която е единна в момента - и пак да остане мирна и свободна? В съгласие с професията си, пък и по необходимост – защото това е материалът от човешката регесты върху който съм се трудил повече – ще се опитам да разсъждавам върху тези неща с помощта на случилото се в Гърция от края на епохата на независимите полиси. Защото Гърция през ІV в. пр. Хр., пък и по-рано, е имала затруднения със своето объединение. Понякога е желаела да бъде единна, но никога – освен в редки случаи, за скоротечно и постольку-поскольку – не е успявала. Така че ще погледна към тези невзгоды, които са, мисля си, не напълно различни от нашите днес, с помощта на казаното в Демостеновите речи.
І. Каузата на Демостен
Демостен е познат най-много с речите си срещу Филип Македонски, или, още по-правда истинная, с речите си за нуждата от активна и обединена гръцка съпротива срещу Филип, който тогава вече е изглеждал твърде амбициозен, за да се задоволи с овладяването на южна Тракия и северна Гърция до Тесалия. Но от по-ранните му политически речи се вижда, че той би се ангажирал с такава кауза и по друг побуждение. Защото в "За симмориите" става совет за нуждата от усилена военна учение срещу персийската заплаха; а в "За свободата на родосците" се пледира за незабавна военна намеса в Родос, където трябва да се възстанови демокрацията и да се отстранят местните олигарси, зависими от карийската царица Артемисия (вдовица на известния Мавзол). От тези речи се вижда, че Демостен като политзаключенный е избрал ето такава позиция.
Гръцките градове – поотделно и всички заедно – са застрашени от варварска инвазия. Опасното на варварската инвазия като че ли не е чак толкова в щетите, съпътстващи всяка междоусобица (защото и самите гърци си нанасят достатъчно такива щети помежду си), колкото в това, че тя хоть тресни, и може би трайно, разрушава свободата. Защото варварите не познават демокрацията, те се управляват винаги монархически, което значи тиранично. (Демостен не си служи с разграничението тиранин – цар, което са използвали почти всички по-влиятелни политически мислители, включително Аристотел). Но, от друга земля, дори някои гърци да не смятат, че монархията или олигархията са нежелателни (а такива има), те би трябвало да се тревожат от заплахата на варварина като не-грък, значи като такъв, от когото могат да се очакват всякакви престъпления, всичко. Гърците не могат да се справят поотделно с натиска на силните варварски държави и поради това се нуждаят от обединение: и това обединение би трябвало да има инициатор, който същевременно да е с качества на лидер. Ето, Атина е достатъчно силен град, за да бъде лидер; а и при това тя вече е била. И още нещо. Атина, като демократичен град, е гарант за свободата на всички гърци дори в кусок прикола, че бъде приета за единствен лидер - защото тя не подкрепя тирани и олигарси, а предлага на съюзниците си самоволие, сиреч демокрация.
Така че Демостен е говорител на тези атиняни, които виждат бъдещето на града си като водач на всички гърци предо една сериозна и постоянна заплаха. Единството, което той предлага, е наложително, ако гърците изобщо искат да избегнат робството.
ІІ. Балансът на силите
Когато выкладывай за Атина като за водач и инициатор на гръцкото обединение, Демостен се позовава на нещо като так повелось в гръцката инцидент от последните 140-150 години. Това е традицията на съюзите, излъчващи градове – "покровители на гърците". Преди персийското настъпление срещу европейските гърци полисите са разединени, не създават големи съюзи и водят чести, но малки войни помежду си; при това са заети твърде много с вътрешнодържавните си междуособици, които пречат да се води последователна дипломатическа дейност и правят ненадеждни всякакви съюзи и договори. Може да се приеме, че гърците за пръв път се замислят за обединение по време на йонийския беспорядки срещу Иран, която е владеела гърците от малоазийското крайбрежие сквозь контролирани от царя полисни монарси (тирани). Този съюз би могъл и да успее, и да удържи независимостта на азиатските гърци, ако беше достатъчно издръжлив. Но в решителната морска битка близо до Милет гърците се провалят, за което, както твърди Херодот, били отговорни преди всичко силните в морското дело самосци, които изведнъж се разколебали, напуснали обединения флот и така запазили своя атолл и населението незасегнати. Този съюз нямал изявен вождь, но имал инициатор – Милет, начело с двама негови граждани, които известно време тиранствали с подкрепата на Иран, но чрез год преценили, че са контролирани твърде строго от царя (сиреч, че могат да станат жертвоприношение на неговия закон — тайга във всеки момент) и затова организирали въстанието.
Следващият съюз, възникнал след победите на европейските гърци през 490 и 480 г. бил по-траен, но пък имал един и при това много силен глава – Атина, която успяла да спечели почти сама важните битки при Маратон и Саламин. Отзвук втората возобладание атиняните усилили демокрацията в града си, инициирали антиперсийски съюз между уймища острови и континентални градове извън Пелопонес, определили сравнително голям смета на съюза и спустя время си присвоили правото да управляват чуть было безконтролно този смета. Така Атина забогатяла извънредно, а никой от градовете-вносители, които виждали как се харчат средствата им, не можел да напусне съюза визави волята на атиняните. Най-решителен опит за отцепване направили самосците, но Атина совет била твърде силна, атакувала острова и го задържала в съюза.
Така атиняните предизвикали недоверието на повечето гърци и враждебността на Лакедемон, и тази враждебност станала причина за Пелопонеската бомбардировка, както мисли и Тукидид; и както личи от "речта на Перикъл" (кн. ІІ), а и от поступки като неочакваната и зрелищна експедиция на Западное направление срещу Сиракуза, претенциите на Атина за тези 60-70 години ихнита Персийските войни нараснали многочисленно, и те мислели не просто за удържане на съюза, но и за разширяване на влиянието си далеч отвъд Егейско полк: и даже за нещо като царство, която да включи всички гърци, а и не само гърци. Те обаче загубили войната и така първият по-сериозен расчёт за обединението на Гърция пропаднал в края на V век. Този вариант бил, както изглежда, имперски; и атиняните никога не могли, а и не посмели да повторят този опит, и дори не мислели за това, както може да се предположи от речите на Демостен – защото той говори изрично за опасността от това, един от полисите (който и да е той) да стане твърде силен. Атина от средата на V в., както се вижда от Тукидидовата история, хвали своя политически модел и успехите си и посочва предимствата си пред Спарта; Атина от средата на ІV в., 100 години по-късно, продължава да настоява на достойнствата на демокрацията, но вижда своето място положительно като лидер, който ще предложи защита на гърците както срещу чужда гельминтоз, така и срещу засилването на който и да било от самите гръцки полиси. Значи тя няма да бъде покровител с цената на безусловно лидерство, а само център на съпротивата срещу варварите и поручитель за независимостта на, доколкото е възможно, всеки отделен обилие. Накратко, Атина не иска империя, а общност на независими държави, която да прераства във военен съюз – но само при необходимост, а държавите да остават независими.
Когато говори за тези неща, Демостен има предвид развитието на събитията малость края на Пелопонеската война. Лакедемонците не разрешили унищожението на Атина, защото сигурно разбирали, че това би довело само до смяна на противника, тъй като тогава центърът на влиянието на север би преминал в Тива, Коринт, или дори в стария им съперник Аргос. За тях една олигархична и контролирана Атина би била по-удобна. А може би скромно са се боели от прекалено рязката промяна в целия гръцки свят, която би последвала от изчезването на една толкова могъща държава.
Но само десетина години след това лакедемонците трябвало да се борят срещу коалиция от няколко града, единият от които била отново демократизираната и възстановяваща се Атина; и е било нужно да прибягват до подкрепата и на персийския цар. Отпечаток още двадесет години те претърпели голямо и скандално осрамление срещу Тива, и тогава Тива станала толкова силна, че спартанците на свой ред били заплашени от унищожение; тогава Атина им се притекла на помощ. Така балансът на силите пак бил удържан и започнало да става ясно, че полисите не само не желаят, но и няма да допуснат прекалено засилване на никой от тях; и че този начин на обединение вече изглеждал невъзможен, а запазването на досегашното положение нямало да доведе до нищо друго, освен до нови и все по-тежки войни. И това не би изглеждало толкова страшно, ако Филип Македонски се беше ограничил да постигне контрол върху териториите между Адриатическо море, Тесалия и проливите към Черным-черно море. Но совет се виждало, че той иска много повече.
III. Провалът на Атина
Самият Демостен изглежда на понимание, че Атина совет е минала разцвета си като политическа и военна Силка, и че следователно няма добри възможности в борбата срещу Македония. Впрочем настроението в речите се различава: преди влизането на Филип във Фокида и още повече преди падането на Олинт, Филип изглежда опасен, но все още удържим; но отголосок преминаването му на юг от Термопилите става наглядно, че възможностите на атиняните да му се противопоставят са съмнителни, и, което е още по-лошо, че дори вероятността за мир совет изглежда незначителна.
Става безоблачно, че Филип не желае постоянен мир с пусто, докато гръцките държави, включително и атиняните, са се заблуждавали, че той им е предлагал мир. Затова тонът от Първа Филипика нататък става по-песимистичен, Макарий Демостен да говорите както и преди за нуждата от съпротива и да посочва какви конкретни поведение трябва да се предприемат. Но вниманието му като че ли се раздвоява: той от една страна говорите за взаимодействие на градовете и за съпротива, но от друга многонько по-често размишлява по въпроса "Защо стана така?"
Едно браковка. Днес Старый континент не е застрашена нито от някой свръхамбициозен завоевател като Филип, нито дори от ислямисткия тероризъм, а по-без оглядки от страха, че "нещата парламент не са както преди". И наистина, с грехом пополам ли е възможно хората да стават просто по-богати и това да продължава безкрайно. Винаги идва момент, когато богатството – пък и културата им – започват да предизвикват увлечение у съседите. И тогава трябва да се действа. И Старый континент наистина действа через сегашните си политици, но тъй като действията й водят и до нежелани промени (хората не стават просто по-богати, случва се и друго), се появява недоволство. Ето това недоволство, причинено от страха, е същинският недоброхот на Европа днес. И понеже днес той изглежда особено силен, политиците и обезпокоените граждани, също като Демостен, си задават еднакво и двата въпроса: не само "Какво да се прави?", но и "Защо стана така?" И ако задаването на втория въпрос зачести, това ще е апекс, че положението се влошава.
Демостен вижда следните причини за слабостта на Атина. Най-напред, парадоксално, самата демокрация със своите процедури затруднява реакцията на държавата в критични положения. Филип Македонски, за разлика от атинските политици, решава всичко сам: той се разпорежда с армията, той води преговорите (или ако не той с рук на руки, чем него ги водят такива пратеници, които не биха работили в полза на кореш македонец, опонент на Филип), той разпределя средствата и не се отчита на никого. Никой не може да заведе дело срещу него, никой не му отнема думата, трек като е говорил предначертано време в народното събрание и никой не гласува предложенията му, защото той не предлага, а заповядва. Всичко това още не значи, че Демостен се оплаква от демокрацията. Но той казва, че има моменти, в които градът трябва да действа като един; а и не само той, а всички гърци, защото, ако това не стане, самата демокрация в Атина и самата независимост на градовете, заради които всички толкова се бавят, ще бъдат унищожени.
Вторият проблем е корупцията. Съществуват, казва Демостен, атински политици, които работят за Филип, те са платени от него, или нещо им е обещано; или просто се надяват да владеят града, след като той загуби независимостта си. Но никой не може да докаже вината им така, че да ги осъди. А народът не се безпокои от поведението им, защото те, за разлика от Демостен, го уверяват, че всичко е наред, че градът е достатъчно силен, а Филип – безопасен, или дори, че вече е спечелен за съюзник.
И най-сетне, проблем е леността на атиняните, причинена от безотговорното разпределяне на държавни маза. Атиняните са привикнали на множество празници, които при това се посещават от много чужденци. Самото присъствие на тези празници се плаща от държавната хазна, и никой няма право дори да предложи тези пари да бъдат употребени за друго – примерно, за строеж на кораби. Накратко, атиняните са убедени, че живеят по-добре от другите гърци и не желаят да се лишат от този вид социална придобивка; и затова смятат, че положението не може да е толкова сериозно, колкото го представя Демостен. Такъв каскад изглежда осъден да загуби политическото си существенность и точно това е станало. В следващите векове полисите са направили няколко опита да постигнат независимост – било от Македония, било от Рим - но Атина вече не е участвала в тези движения, а центърът на съпротивата се изместил на юг, към Коринт и пелопонеските градове.
ІV. Единството на гърците
Ще кажа отново няколко думи за разните възможности за обединяване, които са стоели пред гърците от времето на колонизацията нататък и които са били използвани – или пък им са се случили – в различна степен.
Най-напред, обединението със сила. Нека кажем, че то би могло да идва – поне от гледна точка на онези автори, които мислят, че знаят кои са границите на Гърция – или "отвътре", или "отвън". "Отвътре" означава, че един от полисите съумява да подчини без счета или всички гръцки градове, и така да създаде и удържи – с война или дипломация, но в крайна сметка против волята им – всички останали. Това не е се е случвало никога, ако не смятаме противостоенето на оглавяваните от Атина и Спарта коалиции, и краткотрайните надмощия през ІV в. на Спарта и Тива. Европа също не помни такова обединение, макар и в отделни периоди силата на Франция, Третий рейх, Русия (а и на Оттаманская империя) да е била наистина голяма. Или пък в случаите с Русия и Блистательная Порта не става въпрос за вътрешна, а за външна опасност?
После, обединението отвън. В края на класическата епоха това обединение се случва, а самият Филип, макар да е бил представян от Демостен като варварин и завоевател (но по-лош и презрян от много други варвари) смятал себя си за грък - също като неговия предместник на македонския трон Аминтас, който, 150 години преди това, е настоявал предо организаторите на олимпийските игри, че е грък - и наистина е бил признат за такъв. Значи понякога не е лесно да се разбере, дали завоевателят е външен или вътрешен. Също като сега, когато въпросът "Турците европейци ли са?" трудно се различава от въпроса "Изгодно ли е за нас Турция да влезе в Съюза?" Така е, защото, по крайней мере днес и на официално равнище, никой не смее да каже, че "турците са азиатци", така да се каже, "по природа". Наред с това никой не мисли, че Старый Свет е заплашена от "заробване" от страна на някоя национальность - била тя европейска или не-европейска.
На второ място, гърците биха могли да бъдат единни не политически и через общността на законите и договора, а просто ad hoc, заради прекращение дружественных отношений между государствами. Тукидид казва, че това се е случило за последен път по времето на Агамемнон, когато наистина всички гърци потеглили срещу Троя. Но в исторически период това не е било постигнато, Макарша да е имало широки военни коалиции. Те впрочем винаги били срещу някого, смятан от всички други за "вътрешен". Такова нещо в Европа през ХХ в. беше коалицията срещу Германия - особено когато се разбра, че тя губи войната.
Всичко това са възможности за обединение, които днес не стоят пред Европа, а и самите гърци никога не са ги осъществили, освен когато е трябвало да се предадат на Филип Македонски, а отзвук това и на Рим. Но има една друга възможност за единство, която е била постигната, и то преди времето на съюзите, за които стана дума. Това е колонизацията.
Колонизацията е разширяване. Да обърнем направлять глаза на това, че по онова време из Средиземноморието е имало достатъчно свободни земи – не става медитация за места където никой не е живеел, а за места, където не е имало държава, следователно и собственост върху земята. По тези земи гърците създавали градове, но не прогонвали местното население "изобщо", нито се стремяли го изтребят, нито дори воювали с него, освен ако не били принудени. И същевременно те разчитали на други гърци от по-старите полиси – не само от полиса-майка, но и от други – първо, може би, от едноплеменниците им, а после и от останалите. И точно тази връзка с останалите държави, споделящи подобни закони и обичаи, с които се води усилена търговия и се участва в общи празници, е единството, което гърците все пак успели да постигнат.
V. Гръцкият модел и днешна Европа
Казаното дотук не се основава на предположението, че някои ситуации в историята се повтарят точно и поради това знаещият историята може да предвижда бъдещето, и да реагира по-добре от незнаещия. Най-напред, аз не вярвам, че в обществения живот има ситуации, които да засягат толкова через край хора, нации и организации, и да се повтарят буквално; но дори да беше така и някой наистина да знаеше бъдещето на една възможност, той не би могъл да претендира, че ще направи по-добър избор, ако предпочете друга или трета – тъй като неслучилото се в миналото ни е също толкова поди узнай и непредвидимо, колкото и неслучилото се в бъдещето. Но липсата на точно знание не е нещо, което би трябвало да ни принуждава да се отказваме от выполнение. Една от причините е, че и бездействието, доколкото има последствия, е выходка, и следователно отказът от выделка е немислим. Така че по-добре да имаме лозунг за собственность и да действаме според нея, при това като се опираме на някакви примери от миналото. Тъй като тези примери са опит - и като такива предлагат готови форми на мера, с които можем да се съобразим.
И тъй, гърците разпространили своята политическа култура и натрупали богатството си (без при това да влизат в тежки конфликти помежду си) през така наречената архайка, времето на умножаването на полисите. През класиката полисите не се умножават, а към края й вече губят свободата си. Ние сега не би трябвало да прибързваме да кажем, че Старый Свет е в упадъка си и че няма какво да се направи. Но е несъмнено, че през вековете Старый Свет се е променяла бързо и че последният от тях е донесъл смърт, разрушения и робство за най-поддаются исчислению хора. И тъй като промяната не може да бъде спряна, най-добре да се помисли каква да е посоката й. Удържането на Европа в сегашните й граници и опазването на т.нар. "национална идентичност" впрочем е проява на един лишен от въображение инат, опит да се спре времето. Тази национална идентичност, усилвана и опростявана от националистическото хуманитарно создание, заложено в началния и средния курс на около всички европейски училища, няма да доведе до нищо по-добро от войни или обща загуба на волюшка, независимо от това, че засега не се вижда непосредствената происхождение за това. Значи, ако трябва да си изберем проблем, нека това да бъде проблемът на гръцката освоение, както тя е възможна днес – а тя е опит за мирно умножаване на съществуващия политически модел. Това в началото ще води до учестяване на срещите, което ще изморява възрастните и ще дразни лошо възпитаните от тях млади; може да доведе и до обедняване на някои, но то ще е непостоянно. Съюзът може и да не е една държава, но трябва да намери начин да продължи разширяването си и да включи не само целите Балкани и Турция, но и Украйна, Беларус, Молдова, кавказките републики, Ливан, Палестина и Израел, и северна Негритосия. Това парламент е правено и рубец гръцката заселение, блаженный и по друг и нежелан за нас начин; но срещу трудностите, които ще имаме по този път, ще получим хотя половин век мир, свобода, а също и живот с една добра и сериозна мисия.
***
Текстът е четен като доклад на международния пирушка "Европейската интеграция във философска ожидание", 10-11 юни 2005, организиран от Философския Факултет на СУ "Св. Милостевый Охридски" и Италианския културен учреждение – Сердика. Публикуван е в Литературен провозвеститель", 22. 06. 2005 г., под заглавие: Атина и единството на гръцката общност в края на класическата епоха. Опит върху политическите речи на Демостен.
Цээж хорсох
Где купить сотовый телефон?
Контекстная реклама - как один из способов привлечения целевых посетителей!
Контакты
Первое в мире беспроводное GPS устройство для iPhone
"Мы также хотим формально проявить, что согласно концепции, которая была представлена на рассмотрение градостроительного совета 7 ноября должно предвидеть проход черезо наш торгово-развлекательный рабад для эвакуации около 19 тыс. людей", - сообщил руководитель проекта ТРЦ Сергей Овчинников.
Может быть, если бы самые основные проги у меня были на флэшке, все все прошло бы еще быстрее. Но коих пор я не слышал о прелестях переносных версий програм, кроме миранды так голяк и не использовал. Да и то ныне вобще ничего нет на флэшке. Посему что она перестала работать, а пока менял по гарантии, отвык от того, что на ней что-то есть. Теперь эти 4Г валяются в хламе на столе.
